Романа на Блага Димитрова заслужава всяка една минута внимание – написана е толкова истински. Някъде бях чела, че това е от онези книги, които ще бъдат разбрани различно на всяка възраст, и може би е точно така.
„Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.“
Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.“
„А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарки бас – нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, та е притегателната мъжка сила.Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят.“
„Най-тежкото ми поражение би било да допусна да стана завистлива, озлобена, обидена от живота.“
„Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.“